Не търся следовници, не търся и четящи ме, полза от четенето няма, освен ако не е осмислено като такова от четящия. Четенето е занимание самотно, то не е врява и не крещи, не е пиршество и не е умопомрачение за сетивата ...
То е вглеждане в Огледалото - освен очите ти, устните ти, косите ти, няма какво друго да се види. А ... осмислянето на битието - непосилна задача, отговорите на онези въпроси, няма кой да разреши. Господ е мълчалив и някак ехиден свидетел на случванията; поръчва питието, което ние сладостно изпиваме, после плащаме сметката и пак се молим.
Не желая да се моля на никого за нищо, нито да откривам бисери в тинята и образи в аморфни творения; не мога да надмогна онтологията си - тя ме обрича на ретроспекция и автодисекция - няма начин, цялата вселена е слово, което ме увлича с уханието си и не зная къде е границата между - възможно е - и, непосилно за мен.
Затова, няма значение публичността и популярността - толкова болна тема за другите.
Не, това не е противоречие: черно-бялото, което ме отблъскваше, ме сграбчи и олекоти, намерих остров, първият малък остров от черно-бели пясъци, но те ме стоплят, защото не допускат изгнаничествата на нюансите и на полусенките.
Няма какво да се мисли. Мисленето оставям на другите. На мен ми стига да живея чрез думите, разбрани или не, те са граница на битието ми.
И на Огледалото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар