Не вярвам

Не вярвам, не защото няма в какво да се вярва, а защото е скучно.
Защото вярата е изначалната човешка скука да се надяваш на подмолно спасение и помирение с инстинкта да си жива плът?!
Скучно ми е да вярвам в идеологеми, скучно ми е да следвам образи и митологеми. Римата не е от мен, римата е от подредбата на звуците ...

Скучно ми е да се усмихвам на успели психотерапевти, непрочели веднъж през живота си нито Платон, нито Сартр, скучно ми е да чета хора, за които човешкото познание се движи по крайпътията на дебелото им черво и единствената им утеха е физическото им оцеляване и здраве.
Скучно ми е да помагам на оскотели царедворци, за които ласкателството е единственото възможно оцеляване и глупостта - оправдание чрез извинение.
Скучно ми е да вярвам на думите, изказани от амвона или като посвещение; скучно ми е да вярвам и не искам да вярвам.
Ако съмнението е трънливият мост, а вярата - устойчивият, то да се мине по въжения мост е за предпочитане; и който иска да намери спасение, няма да е по пътя на вярата, а по пътя на неверието. Утехата дебне отвсякъде и тя не е в камъка ...

Малко

Малко страници, единствен изход от сюжета.
Много страници, изходът е същият. Логическият подлог не позволява интелектуални волности.
Щото не е нужно да има нито смисъл, нито смислен и осмислен брод, не няма.

Има привечерна угнетеност, има глад за зрелища, но не да гледаш полуусмихнати селяни и оскучали домакини с безизразна усмивка ...
Има глад за Утро, има глад за Летни дъждове, бури и виелици, има глад за леко обветрени житни поля и сладкоструйни водопади, където душата ти да пие живата вода, да я усети жива течаща по вените, като кръвта си, и да я даде после на другите.

Чужд си ми

Много си ми чужд - като мръсна чиния, като овехтяла обувка, близо до контейнера за боклук.
Чужд си ми, не те познавам.
Времето ми за опознавания мина. Времето да те разбирам и обичам - също.
Чужд си ми, толкова си ми чужд.

Остани си в твоя свят, остани си. Огради се с яки стени и бетонни зидове, вгради се в железните порти, отдай се на вкаменяването, седни на мрачния си стол и не очаквай светли поличби.

Времето за сбогувания е изтекло.

Какво остава след?

Ако нещо остава?
Какво остава - остават думите, неизречени или изречени, остават накъдрените усмивки и жалки жестове за летене ...
Остават сметките, неплатените. И кой ще ги плаща?
Вероятно никой.

Прокуденото време оставя огромно разстояние между това "тук" и онова "там". Отвъд игрите на любов и среднощните заигравки, по тъмно погледите придобиват сластен израз и говорят на непознат език - никой няма право да се гаври с вечерта си, ала всеки го прави - и то, жертвено ...
Защо?
ВСЕКИ чака индулгенции, ала такива няма.
Следва свободата.