"Простете ми, но животът за мен вече е непоносим."
Какво се случва, когато сърцата се взривяват?
неделя, 11 юли 2010 г.
Далида
Тези дни прочетох какво е написала Далида преди да се самоубие:
"Простете ми, но животът за мен вече е непоносим."
Какво се случва, когато сърцата се взривяват?
"Простете ми, но животът за мен вече е непоносим."
Какво се случва, когато сърцата се взривяват?
Населението на Йерусалим в древността. Кратък преглед (2)
1. Йерусалим по време на йевусейците и на цар Давид
По това време Йерусаилм заема площ най-малко 44 декара. Тъй като северната му страна граница не може да се определи съвсем точно, то някои смятат, че едно закръгляване на 50 декара е реалистично. Йерусалим следователно имал тогава ок. 2000 жители. Това е неочаквано малка цифра, но не бива да се забравя, че Йерусалим не се е намирал в страна с голямо население като Вавилон (350 000) или Ниневия (120 000)(по Йона4;11), а държавните граници при йевусейците са минавали в непосредствените му околности далеч на няколко километри.
2. Йерусалим по времето от Соломон до цар Езекия (X-VIII в. пр. н. е.)
Йерусалим се разширява малко на север и на югозапад от храмовото място. Откритите останки от гробове в последната посока говорят, че това разширяване не е било толкова голямо. Градът вероятно има ок. 130 декара площ и население ок. 5200 души.
3. Йерусалим през следващите столетия до вавилонския плен (VIII-VI в.)
Градът отново се разширява. Тогава навярно се включват в рамките му някои предградия, които възниквали по-рано. Наличието на предградия говори, че площта в самия град е била ползвана най-рационално. Разрастването на Йерусалим по това време е не само резултат на увеличението на населението на Юдея вследствие икономически и други предпоставки (увеличаване на раждаемостта, намаляване на смъртността), но и на това, че след като асирийците унищожили северната, израилската държава в 721 г. пр. н. е., множество бежанци дошли на юг. Така, през това време площта на Йерусалим вероятно стига до 500 декара, а населението му нараства на 20 000 души.
4. Йерусалим след връщането от плен до въстанието на Макавеите (краят на VI в. до средата на II в. пр. н. е.)
Първоначално йерусалим е малко градче, чийто граници не може да се уточнят, понеже не е заграден със стени по това време. Едва Неемия издига отново йерусалимските стени. Градът тогава още е бил разположен на ок. 120 декара и е имал население от ок. 4800 души. В края на този период Йерусалим вероятно е заобиколен от предградия - резултат от общото преуспяване в провинция Юдея.
5. Йерусалим по време на Макавеите (II-I в. пр. н. е. )
Градът отново се разширява значително. подобно на другите палестински градове от елинистичната епоха, като обхваща и части от западния хълм, където се разполага дворецът на Макавеите (Асмонеите). Той има тогава тогава площ ок. 650 декара и население 32 000 души.
6. Йерусалим по време на Ирод Велики (40-4 г. пр. н. е.)
Градът вече заема площ от 740 декара (като се изключат 144 декара на храмовия район) и населението му нараства на 38 500 човека. Разбира се, това е една средна цифра. Точното определяне е в зависимост от доустановяването, къде точно минава северната стена на града в този период. За пълнота може да се упомене, че в слеедващия период - от Ирод Агрипа до разрушението на Йерусалим в 70 г. сл. н. е. - градът вече има навярно ок. 82 500 жители, в случай че северната страна е минавала по на север от сегашната на стария град. Всички приведени цифри фактически са ориентировъчни и малко релативни, тъй като не винаги може с абсолютна сигурност да се установи точното място на всички градски стени, както и възможната по-голяма и по-малка гъстота на населението. По тези причини някои учени дават други цифри - например Ави Йона е на мнение, че Йерусалим по време на Ирод Агрипа е имал 90-100 000 жители, а според Уилкинсън - 76 130.
Да се определи броят на жителите в тази далечна епоха е трудна задача за демографията. Древните литературни сведения в това отношение на са много сигурни. Йосиф Флавий например, обикновено предава добре историческите факти, но цифровите му данни за населението са силно преувеличени; той посочва, че по време на Първото юдейско въстание (67-73 г. сл. н. е.) в Галилея имало 204 селища,, от които най-малкото наброявало повече от 15 000 жители (Юд. война III,3,2), а числото на загиналите в Йерусалим при разрушението му от Тит (70 г. сл. н. е.) било 1 милион (Юд. война III,8,9,3). На друго място Флавий твърди, че в началото на III век пр. н.е. Йерусалим броел 120 000 жители (Против Апион I,197).
Поради всички тези причини учените тръгват по друг път, за да се определи приблизително точно броят на жителите на едно древно селище. Известно е, че числото на жителите на един населен пункт е в зависимост от площта, която той заема, и от икономическите условия на живота. При археологическите разкопки има възможност площта да се измери сравнително точно. След продължително изследване е установено, че на един декар застроена градска площ се издигали в древността средно 5 къщи, като във всяка от тях живеели средно 6-10 души, включително робите и малолетните, или с други думи, на един декар застроена площ живеели средно по 40 души. Тези изчисления се потвърждават при сравнения с градове в Близкия изток в нашата съвременност. Подобно съвпадение е очаквано, защото там на много места дори и днес животът тече в същото русло, както някога - преди хилядолетия, и методите на конструкция на градовете не се различават съществено. Така, в Алепо и Дамаск и днес живеят по 40 човека на декар, а в Триполи (в Ливан) по 50.
По това време Йерусаилм заема площ най-малко 44 декара. Тъй като северната му страна граница не може да се определи съвсем точно, то някои смятат, че едно закръгляване на 50 декара е реалистично. Йерусалим следователно имал тогава ок. 2000 жители. Това е неочаквано малка цифра, но не бива да се забравя, че Йерусалим не се е намирал в страна с голямо население като Вавилон (350 000) или Ниневия (120 000)(по Йона4;11), а държавните граници при йевусейците са минавали в непосредствените му околности далеч на няколко километри.
2. Йерусалим по времето от Соломон до цар Езекия (X-VIII в. пр. н. е.)
Йерусалим се разширява малко на север и на югозапад от храмовото място. Откритите останки от гробове в последната посока говорят, че това разширяване не е било толкова голямо. Градът вероятно има ок. 130 декара площ и население ок. 5200 души.
3. Йерусалим през следващите столетия до вавилонския плен (VIII-VI в.)
Градът отново се разширява. Тогава навярно се включват в рамките му някои предградия, които възниквали по-рано. Наличието на предградия говори, че площта в самия град е била ползвана най-рационално. Разрастването на Йерусалим по това време е не само резултат на увеличението на населението на Юдея вследствие икономически и други предпоставки (увеличаване на раждаемостта, намаляване на смъртността), но и на това, че след като асирийците унищожили северната, израилската държава в 721 г. пр. н. е., множество бежанци дошли на юг. Така, през това време площта на Йерусалим вероятно стига до 500 декара, а населението му нараства на 20 000 души.
4. Йерусалим след връщането от плен до въстанието на Макавеите (краят на VI в. до средата на II в. пр. н. е.)
Първоначално йерусалим е малко градче, чийто граници не може да се уточнят, понеже не е заграден със стени по това време. Едва Неемия издига отново йерусалимските стени. Градът тогава още е бил разположен на ок. 120 декара и е имал население от ок. 4800 души. В края на този период Йерусалим вероятно е заобиколен от предградия - резултат от общото преуспяване в провинция Юдея.
5. Йерусалим по време на Макавеите (II-I в. пр. н. е. )
Градът отново се разширява значително. подобно на другите палестински градове от елинистичната епоха, като обхваща и части от западния хълм, където се разполага дворецът на Макавеите (Асмонеите). Той има тогава тогава площ ок. 650 декара и население 32 000 души.
6. Йерусалим по време на Ирод Велики (40-4 г. пр. н. е.)
Градът вече заема площ от 740 декара (като се изключат 144 декара на храмовия район) и населението му нараства на 38 500 човека. Разбира се, това е една средна цифра. Точното определяне е в зависимост от доустановяването, къде точно минава северната стена на града в този период. За пълнота може да се упомене, че в слеедващия период - от Ирод Агрипа до разрушението на Йерусалим в 70 г. сл. н. е. - градът вече има навярно ок. 82 500 жители, в случай че северната страна е минавала по на север от сегашната на стария град. Всички приведени цифри фактически са ориентировъчни и малко релативни, тъй като не винаги може с абсолютна сигурност да се установи точното място на всички градски стени, както и възможната по-голяма и по-малка гъстота на населението. По тези причини някои учени дават други цифри - например Ави Йона е на мнение, че Йерусалим по време на Ирод Агрипа е имал 90-100 000 жители, а според Уилкинсън - 76 130.
Да се определи броят на жителите в тази далечна епоха е трудна задача за демографията. Древните литературни сведения в това отношение на са много сигурни. Йосиф Флавий например, обикновено предава добре историческите факти, но цифровите му данни за населението са силно преувеличени; той посочва, че по време на Първото юдейско въстание (67-73 г. сл. н. е.) в Галилея имало 204 селища,, от които най-малкото наброявало повече от 15 000 жители (Юд. война III,3,2), а числото на загиналите в Йерусалим при разрушението му от Тит (70 г. сл. н. е.) било 1 милион (Юд. война III,8,9,3). На друго място Флавий твърди, че в началото на III век пр. н.е. Йерусалим броел 120 000 жители (Против Апион I,197).
Поради всички тези причини учените тръгват по друг път, за да се определи приблизително точно броят на жителите на едно древно селище. Известно е, че числото на жителите на един населен пункт е в зависимост от площта, която той заема, и от икономическите условия на живота. При археологическите разкопки има възможност площта да се измери сравнително точно. След продължително изследване е установено, че на един декар застроена градска площ се издигали в древността средно 5 къщи, като във всяка от тях живеели средно 6-10 души, включително робите и малолетните, или с други думи, на един декар застроена площ живеели средно по 40 души. Тези изчисления се потвърждават при сравнения с градове в Близкия изток в нашата съвременност. Подобно съвпадение е очаквано, защото там на много места дори и днес животът тече в същото русло, както някога - преди хилядолетия, и методите на конструкция на градовете не се различават съществено. Така, в Алепо и Дамаск и днес живеят по 40 човека на декар, а в Триполи (в Ливан) по 50.
събота, 10 юли 2010 г.
За името на града Йерусалим (1)
На библейски еврейски език името на града звучи Йерушалем. То се среща 643 пъти в Стария Завет, а в арамейската си форма Йеруашалаем още 26 пъти. То не се споменава в книгите на Петокнижието, Осия, Йона, Наум, Авакум, Агей, Йов, Притчи и Рут. У нас е възприета гръцката форма на това име - Йерусалим - чрез превода на 70-те и Новия Завет.
Името Йерусалим се среща за първи път в историята в египетски заклинателни текстове против враговете на Египет около 1900 г. пр. н. е. във формата :ws:mm (аушамен). Тези текстове съдържат имена на царе, градове и народи и проклятия към тях. Написани са върху парчета от глинени съдове или глинени фигурки на пленници с вързани на гърба ръце (от времето на XX египетска династия). Вярвало се, че като се строшат и заровят, фараонът ще навреди на противниците си по магически път. Тези текстове са едни от най-старите и най-важните извори за историческата география на Палестина. Текстовете от първия ип съдържат имена на 31 владетели и на 21 градове, между които Йерусалим, Аскалон, Бет-Шен.
В Амарненските писма (от около 1390-1365 г. пр. н. е.), които бяха открити в двореца на фараон Ехнатон (Аменхотеп, Аменофис IV), името е предадено на акадски Uru-salim. Тази форма дава възможност да се изясни името етимологически. На шумерски и акадски "uru" означава град, а "salim" би могло да значи мир или да е име на едно от почитаните по тези места божество Салимум (Салману). За съжаление, както твърде често се случва при древните имена, днес е трудно да се установи точното първоначално значение на названието "Йерусалим".
В Битие 14:18 градът е наречен Шалем (Сале/и/м). Много по-често и от по-голямо значение е едно друго име на за Йерусалим - Сион. То се среща 154 пъти в Стария Завет, понякога в съчетание с други думи: "дъщеря на Сион" (евр. bat sijon), както в случая има персонифициране на града, и "девица дъщеря на Сион" (евр. betulat bat sijon). Това име се употребява най-вече в книгите на пророк Исаия, Псалтира, Плач Йеремиев, на пророк Йезекиил и то предимно в тесктове с поетически характер. И неговата етимология не е сигурна. Би могло то да е образувано от корена "sjj" (сух съм) и така да отразява това, че градът бил построен на сух, безводен хълм (уеднаквяването на "Шалем" с Йеруалим е сигурно въз основа на Пс. 75:3 и на Genesis-Apokryphon от Кумран (XXII, 13; срв. Й. Флавий. Юдеи древн. I,10,2).
Други имена на града, които се срещат в Библията и извън нея са: 1. Jevus (Съд. 13:10), поради обитаването му от йевусейци в XII-X век пр. н. е.; 2. Град на Давид (2 Цар. 5:9) след превземането му от Давид; 3. Мория (moriah). Названието се свързва с жертвата на Авраам (Бит. 22:2). В Септуагинта стои името Армория (2 Пар. 3:1), тъй като се свързва с аморейците; 4. "Градът" (Пер. 32:24), заради утвърждаването на Йерусалим като столичен град.; 5. Ариел (Ис. 29:1-2) - образен топоним, който означава "лъв на Бога" или "сърце на Бога".; 6. Aelia Capitolina - име, дадено от римляните след като разрушават града в 135 г. след н. е.; 7. El-Quds: арабско име, което означава "светият град".
следва
Името Йерусалим се среща за първи път в историята в египетски заклинателни текстове против враговете на Египет около 1900 г. пр. н. е. във формата :ws:mm (аушамен). Тези текстове съдържат имена на царе, градове и народи и проклятия към тях. Написани са върху парчета от глинени съдове или глинени фигурки на пленници с вързани на гърба ръце (от времето на XX египетска династия). Вярвало се, че като се строшат и заровят, фараонът ще навреди на противниците си по магически път. Тези текстове са едни от най-старите и най-важните извори за историческата география на Палестина. Текстовете от първия ип съдържат имена на 31 владетели и на 21 градове, между които Йерусалим, Аскалон, Бет-Шен.
В Амарненските писма (от около 1390-1365 г. пр. н. е.), които бяха открити в двореца на фараон Ехнатон (Аменхотеп, Аменофис IV), името е предадено на акадски Uru-salim. Тази форма дава възможност да се изясни името етимологически. На шумерски и акадски "uru" означава град, а "salim" би могло да значи мир или да е име на едно от почитаните по тези места божество Салимум (Салману). За съжаление, както твърде често се случва при древните имена, днес е трудно да се установи точното първоначално значение на названието "Йерусалим".
В Битие 14:18 градът е наречен Шалем (Сале/и/м). Много по-често и от по-голямо значение е едно друго име на за Йерусалим - Сион. То се среща 154 пъти в Стария Завет, понякога в съчетание с други думи: "дъщеря на Сион" (евр. bat sijon), както в случая има персонифициране на града, и "девица дъщеря на Сион" (евр. betulat bat sijon). Това име се употребява най-вече в книгите на пророк Исаия, Псалтира, Плач Йеремиев, на пророк Йезекиил и то предимно в тесктове с поетически характер. И неговата етимология не е сигурна. Би могло то да е образувано от корена "sjj" (сух съм) и така да отразява това, че градът бил построен на сух, безводен хълм (уеднаквяването на "Шалем" с Йеруалим е сигурно въз основа на Пс. 75:3 и на Genesis-Apokryphon от Кумран (XXII, 13; срв. Й. Флавий. Юдеи древн. I,10,2).
Други имена на града, които се срещат в Библията и извън нея са: 1. Jevus (Съд. 13:10), поради обитаването му от йевусейци в XII-X век пр. н. е.; 2. Град на Давид (2 Цар. 5:9) след превземането му от Давид; 3. Мория (moriah). Названието се свързва с жертвата на Авраам (Бит. 22:2). В Септуагинта стои името Армория (2 Пар. 3:1), тъй като се свързва с аморейците; 4. "Градът" (Пер. 32:24), заради утвърждаването на Йерусалим като столичен град.; 5. Ариел (Ис. 29:1-2) - образен топоним, който означава "лъв на Бога" или "сърце на Бога".; 6. Aelia Capitolina - име, дадено от римляните след като разрушават града в 135 г. след н. е.; 7. El-Quds: арабско име, което означава "светият град".
следва
Малко за историята на Делфи
Всички знаем, че Делфи е град и светилище във Фокида в подножието на планината Парнас, с най-прочутият в древността делфийски оракул, първоначално на Темида, после на Аполон. Днес храмът е сред развалините при село Кастри.
Някога пред входа на храма била изидигната статуя на бог Аполон, а пред посетителите стоял надписът: "Познай себе си" (Гноти сеавтон). В средата на храма се намирал свещеният на бог полукръгъл камък Омфалос (грц. пъп), запазен и до днес, където според древните се намирал центърът на земята. Според Плутарх два орела, излетели от двата края на земята към Делфи и се срещнали точно на мястото, където се намирал и Делфи. Божествените отговори давала пророчицата Пития, наречена така заради питона, убит на това място от Аполон. Тя, като отпивала глътка вода от свещения извор Касотида, дъвчела лаврови листа и седяла на тринога върху пукнатина на почвата под нея, от която лъхали упойващи изпарения, поризнасяла в екстаз апокалиптични и неясни за другите думи. Думите й жреците възвестявали като волята на Аполон.
До оракула се допитвали по частни, военни, политически и други въпроси не само обикновени граждани, но често и фараони, царе и императори. Отговорите били от важно значение не само за Елада. Питагор наричал града "моят Делфи" поради мъдростта, която възвестявали от него Боговете.
От близка пещера извирал свещеният Касталски извор, с чиито води се миели или ръсели поклонниците на бога, преди да влязат в светилището. Наблизо до Делфи в равнината Криса празнували през лятото всяка трета година от олимпиадите прочутите Големи питийски игри, вторите общоелински игри след Олимпийските. На празненствата се играели пантомими, алегория на мита за убийството на питона от Аполон: изгаряли лека дървена постройка, символизираща дворецът на чудовището, а млад делфиец представял бога най-напред като изгнаник и скитник, а после се пречиствал от убийството, като му слагали на главата лавров венец.
Някога пред входа на храма била изидигната статуя на бог Аполон, а пред посетителите стоял надписът: "Познай себе си" (Гноти сеавтон). В средата на храма се намирал свещеният на бог полукръгъл камък Омфалос (грц. пъп), запазен и до днес, където според древните се намирал центърът на земята. Според Плутарх два орела, излетели от двата края на земята към Делфи и се срещнали точно на мястото, където се намирал и Делфи. Божествените отговори давала пророчицата Пития, наречена така заради питона, убит на това място от Аполон. Тя, като отпивала глътка вода от свещения извор Касотида, дъвчела лаврови листа и седяла на тринога върху пукнатина на почвата под нея, от която лъхали упойващи изпарения, поризнасяла в екстаз апокалиптични и неясни за другите думи. Думите й жреците възвестявали като волята на Аполон.
До оракула се допитвали по частни, военни, политически и други въпроси не само обикновени граждани, но често и фараони, царе и императори. Отговорите били от важно значение не само за Елада. Питагор наричал града "моят Делфи" поради мъдростта, която възвестявали от него Боговете.
От близка пещера извирал свещеният Касталски извор, с чиито води се миели или ръсели поклонниците на бога, преди да влязат в светилището. Наблизо до Делфи в равнината Криса празнували през лятото всяка трета година от олимпиадите прочутите Големи питийски игри, вторите общоелински игри след Олимпийските. На празненствата се играели пантомими, алегория на мита за убийството на питона от Аполон: изгаряли лека дървена постройка, символизираща дворецът на чудовището, а млад делфиец представял бога най-напред като изгнаник и скитник, а после се пречиствал от убийството, като му слагали на главата лавров венец.
Орфически фрази
Митове: Орфизмът
Митологически препратки
Култът с дионисиев мистичен характер, за чийто основател се приема Орфей. Орфизмът се появява през VIII век пр. н. е. В Тракия и още през следващия век преминава в Атика, а после се разпространява из цяла Елада, си спечелва многобройни последователи в Южна Италия и Рим. Орфическите представи за произхода на боговете и на вселената изобщо, се основават на древен мит, които се различват от тогавашните догми на олимпийската космогония: първоизточникът Хронос (Времето) произвел в ефира едно световно яйце, което се разпукнало на две, от черпупките му се образували небето и земята, а от сърцевината му се появил първият бог – двуполовият Фанес („излъчващ светлина“, известен още като Протогон - „първороден“, Метис - „промисъл“, Ерос - „любов“, Ерикепай – досега не е е известно значението на това прозвище). След като родил Нощта и създал чрез нея Хронос, Фанес бил глътнат от Кроносовия син Зевс, който се домогнал до пълната власт над света. С дъщеря си Персефона (в олимпизма съпруга на подземния цар Хадес) имал прекрасния си наследник Загрей, отъждествяван с Дионис, главният образ на орфическата теогония. Хера, подтиквана от ревност подбудила срещу Дионис титаните, които веднага след раждането му го подмамили с едно огледало (алегория на Персоната) – и докато той се оглеждал, го разкъсали и изяли. Това бил първичният грях, заради който Зевс ги поразил с мълнията си. Атина спасила сърцето на Дионис и го върнала на Зевс, който го погълнал, а от Семела създал един нов Дионис, вече с прозвището Лизей - „освобождаващ от грижи“, „даващ забрава“.
От пепелта на титаните се родили хората, които наследили две същности: божествената частица от първия Дионис и нечестивата част от греховното титанично начало.
Етическа философия и влияние
Душата, според орфическия мит, е божествена и безсмъртна, но е заключена в тъмницата на тялото. За да стане свещена, тя трябва да се усъвършенства, като странства дълго и мъчително – след смъртта се преражда в друго живо същество, в това число и животно. Пред човека стои целта да разпали в себе си искрата на на бога у себе си, за да надвие титаничното начало и да си възвърне дионосиевото начало. За освобождението били нужни хармонично земно битие – просветление, строг аскетизъм, забрана да се убиват животни и да се яде месото им. В драмата на Еврипид „Иполит“ атинският цар Тезей укорява сина си, че като привърженик на Орфей живеел като вегетарианец. Последователите на тракойиската доктрина очаквали, че след пречистването на тялото и на духа, ще се слеят с божеството за своя вечна радост и блаженство. Изпълнявали под ръководството на жреците орфеотелести – определени обреди и ритуали в затворени за въшно око общества. Тяхната тайна се спазвала толкова строго, че никога не била издадена на непосветените. Орфиците нямали специални места за светилища и техните мистерии се извършвали на открито – сред природата. Знае се само, че в тях се вихрели мимически игри, придружавани от хорови песни, редувани с екстатични обредни танци. Същинският бакхически момент настъпвал с разскъсването на Дионис от титаните – отначало богът бивал заменян с бик, впоследствие сцената станала символична. По-смекчен от него, орфизмът му противопоставял вътрешното вглъбение и етическите цели.
С шумната пъстрота на култовите тайнства и с надеждата за безсмъртие, която давало връщането на Орфей от подземния свят, орфизмът упражнява голяма притегателна сила върху хората, а с високата си етика и морални правила – привлякъл и аростократите. От Тракия той се влял в гръкоезичния свят и получил много последователи в Южна Италия и Рим. В катакомбите се откриват изображения на Орфей не като художествени произведения, а като култови предмети. Не е малко влиянието му върху учението на Питагор, който търси световната хармония в законите на математиката и музиката. Неоплатониците изучавали усърдно текстовете на орфизма, които стават и техни свещени писания.
Орфизмът дълго обогатявал античната философия, създава и богата поезия, но за съжаление, съвременния свтя притежава една оскъдна част от нея. В пустинните пясъци на Египет и се се откриват папируси, които свидетелстват за разпространението на тракийската доктрина отвъд делтата на Нил. Запазена е поемата в 1376 стиха „Орфическа аргонавтика“ за участието на Орфей в похода на аргонавтите до богатата Колхида на североизтичния бряг на Черно море и обратно. Разказът води от първо лице самият Орфей – една особеност на този епос. Друго произведение, на което се приписва авторството на Орфей, е „Орфическа Литика в“ в 774 хекзаметъра, негова тема е чудотворната сила, която излъчвали благородните камъни и магнитът. Но най-добре ни запознава с орфизма сборникът от 88 стилизирани „Орфееви химни пред Музей“. Макар, че според повечето изследователи песните произхождат от по-късно време, химните, химните се влагат в устата на тракийският китарод, който често изрича пред музата Калиопа обръщението „майко“. Това са песните, които последователите на Орфей изпълнявали под звездното небе на Родопите за прослава на природните сили. Те разкриват същината на едно облагородяващо изкуство, родено в планинските недра на Тракия и завладяват хората далеч извън пределите на Тракия. Още в уводния химн мнимият или истиснкият Орфей завежда своя легендарен приятел и ученик Музей в орфическия пентеон. В него влизат 80 божества – не само главните богове на античността, включително и тракийските небесни , но и божествени алегории и препратки: Ефирът, Небето, Слънцето, Луната, Звездите, Облаците, Нощта и др. Към божествените имена са нанизани хвалебствени култови епитети, след тях се изреждат собствените качества и достойнства на божествените персонажи; всяка песен завършва с настоятелен зов за благосклонност на молителя при етичното му битие в един свят, изпълнен с опасности. Някъде сакралната тенденция се губи сред чисто поетичните съзерцания на природата. Песните са лирическа изява, които пробуждат усещането за съкровения копнеж по хармоничния живот в една хармонична земна среда.
Митологически препратки
Култът с дионисиев мистичен характер, за чийто основател се приема Орфей. Орфизмът се появява през VIII век пр. н. е. В Тракия и още през следващия век преминава в Атика, а после се разпространява из цяла Елада, си спечелва многобройни последователи в Южна Италия и Рим. Орфическите представи за произхода на боговете и на вселената изобщо, се основават на древен мит, които се различват от тогавашните догми на олимпийската космогония: първоизточникът Хронос (Времето) произвел в ефира едно световно яйце, което се разпукнало на две, от черпупките му се образували небето и земята, а от сърцевината му се появил първият бог – двуполовият Фанес („излъчващ светлина“, известен още като Протогон - „първороден“, Метис - „промисъл“, Ерос - „любов“, Ерикепай – досега не е е известно значението на това прозвище). След като родил Нощта и създал чрез нея Хронос, Фанес бил глътнат от Кроносовия син Зевс, който се домогнал до пълната власт над света. С дъщеря си Персефона (в олимпизма съпруга на подземния цар Хадес) имал прекрасния си наследник Загрей, отъждествяван с Дионис, главният образ на орфическата теогония. Хера, подтиквана от ревност подбудила срещу Дионис титаните, които веднага след раждането му го подмамили с едно огледало (алегория на Персоната) – и докато той се оглеждал, го разкъсали и изяли. Това бил първичният грях, заради който Зевс ги поразил с мълнията си. Атина спасила сърцето на Дионис и го върнала на Зевс, който го погълнал, а от Семела създал един нов Дионис, вече с прозвището Лизей - „освобождаващ от грижи“, „даващ забрава“.
От пепелта на титаните се родили хората, които наследили две същности: божествената частица от първия Дионис и нечестивата част от греховното титанично начало.
Етическа философия и влияние
Душата, според орфическия мит, е божествена и безсмъртна, но е заключена в тъмницата на тялото. За да стане свещена, тя трябва да се усъвършенства, като странства дълго и мъчително – след смъртта се преражда в друго живо същество, в това число и животно. Пред човека стои целта да разпали в себе си искрата на на бога у себе си, за да надвие титаничното начало и да си възвърне дионосиевото начало. За освобождението били нужни хармонично земно битие – просветление, строг аскетизъм, забрана да се убиват животни и да се яде месото им. В драмата на Еврипид „Иполит“ атинският цар Тезей укорява сина си, че като привърженик на Орфей живеел като вегетарианец. Последователите на тракойиската доктрина очаквали, че след пречистването на тялото и на духа, ще се слеят с божеството за своя вечна радост и блаженство. Изпълнявали под ръководството на жреците орфеотелести – определени обреди и ритуали в затворени за въшно око общества. Тяхната тайна се спазвала толкова строго, че никога не била издадена на непосветените. Орфиците нямали специални места за светилища и техните мистерии се извършвали на открито – сред природата. Знае се само, че в тях се вихрели мимически игри, придружавани от хорови песни, редувани с екстатични обредни танци. Същинският бакхически момент настъпвал с разскъсването на Дионис от титаните – отначало богът бивал заменян с бик, впоследствие сцената станала символична. По-смекчен от него, орфизмът му противопоставял вътрешното вглъбение и етическите цели.
С шумната пъстрота на култовите тайнства и с надеждата за безсмъртие, която давало връщането на Орфей от подземния свят, орфизмът упражнява голяма притегателна сила върху хората, а с високата си етика и морални правила – привлякъл и аростократите. От Тракия той се влял в гръкоезичния свят и получил много последователи в Южна Италия и Рим. В катакомбите се откриват изображения на Орфей не като художествени произведения, а като култови предмети. Не е малко влиянието му върху учението на Питагор, който търси световната хармония в законите на математиката и музиката. Неоплатониците изучавали усърдно текстовете на орфизма, които стават и техни свещени писания.
Орфизмът дълго обогатявал античната философия, създава и богата поезия, но за съжаление, съвременния свтя притежава една оскъдна част от нея. В пустинните пясъци на Египет и се се откриват папируси, които свидетелстват за разпространението на тракийската доктрина отвъд делтата на Нил. Запазена е поемата в 1376 стиха „Орфическа аргонавтика“ за участието на Орфей в похода на аргонавтите до богатата Колхида на североизтичния бряг на Черно море и обратно. Разказът води от първо лице самият Орфей – една особеност на този епос. Друго произведение, на което се приписва авторството на Орфей, е „Орфическа Литика в“ в 774 хекзаметъра, негова тема е чудотворната сила, която излъчвали благородните камъни и магнитът. Но най-добре ни запознава с орфизма сборникът от 88 стилизирани „Орфееви химни пред Музей“. Макар, че според повечето изследователи песните произхождат от по-късно време, химните, химните се влагат в устата на тракийският китарод, който често изрича пред музата Калиопа обръщението „майко“. Това са песните, които последователите на Орфей изпълнявали под звездното небе на Родопите за прослава на природните сили. Те разкриват същината на едно облагородяващо изкуство, родено в планинските недра на Тракия и завладяват хората далеч извън пределите на Тракия. Още в уводния химн мнимият или истиснкият Орфей завежда своя легендарен приятел и ученик Музей в орфическия пентеон. В него влизат 80 божества – не само главните богове на античността, включително и тракийските небесни , но и божествени алегории и препратки: Ефирът, Небето, Слънцето, Луната, Звездите, Облаците, Нощта и др. Към божествените имена са нанизани хвалебствени култови епитети, след тях се изреждат собствените качества и достойнства на божествените персонажи; всяка песен завършва с настоятелен зов за благосклонност на молителя при етичното му битие в един свят, изпълнен с опасности. Някъде сакралната тенденция се губи сред чисто поетичните съзерцания на природата. Песните са лирическа изява, които пробуждат усещането за съкровения копнеж по хармоничния живот в една хармонична земна среда.
четвъртък, 8 юли 2010 г.
Огледалото
Не търся следовници, не търся и четящи ме, полза от четенето няма, освен ако не е осмислено като такова от четящия. Четенето е занимание самотно, то не е врява и не крещи, не е пиршество и не е умопомрачение за сетивата ...
То е вглеждане в Огледалото - освен очите ти, устните ти, косите ти, няма какво друго да се види. А ... осмислянето на битието - непосилна задача, отговорите на онези въпроси, няма кой да разреши. Господ е мълчалив и някак ехиден свидетел на случванията; поръчва питието, което ние сладостно изпиваме, после плащаме сметката и пак се молим.
Не желая да се моля на никого за нищо, нито да откривам бисери в тинята и образи в аморфни творения; не мога да надмогна онтологията си - тя ме обрича на ретроспекция и автодисекция - няма начин, цялата вселена е слово, което ме увлича с уханието си и не зная къде е границата между - възможно е - и, непосилно за мен.
Затова, няма значение публичността и популярността - толкова болна тема за другите.
Не, това не е противоречие: черно-бялото, което ме отблъскваше, ме сграбчи и олекоти, намерих остров, първият малък остров от черно-бели пясъци, но те ме стоплят, защото не допускат изгнаничествата на нюансите и на полусенките.
Няма какво да се мисли. Мисленето оставям на другите. На мен ми стига да живея чрез думите, разбрани или не, те са граница на битието ми.
И на Огледалото.
