Митове: Орфизмът
Митологически препратки
Култът с дионисиев мистичен характер, за чийто основател се приема Орфей. Орфизмът се появява през VIII век пр. н. е. В Тракия и още през следващия век преминава в Атика, а после се разпространява из цяла Елада, си спечелва многобройни последователи в Южна Италия и Рим. Орфическите представи за произхода на боговете и на вселената изобщо, се основават на древен мит, които се различват от тогавашните догми на олимпийската космогония: първоизточникът Хронос (Времето) произвел в ефира едно световно яйце, което се разпукнало на две, от черпупките му се образували небето и земята, а от сърцевината му се появил първият бог – двуполовият Фанес („излъчващ светлина“, известен още като Протогон - „първороден“, Метис - „промисъл“, Ерос - „любов“, Ерикепай – досега не е е известно значението на това прозвище). След като родил Нощта и създал чрез нея Хронос, Фанес бил глътнат от Кроносовия син Зевс, който се домогнал до пълната власт над света. С дъщеря си Персефона (в олимпизма съпруга на подземния цар Хадес) имал прекрасния си наследник Загрей, отъждествяван с Дионис, главният образ на орфическата теогония. Хера, подтиквана от ревност подбудила срещу Дионис титаните, които веднага след раждането му го подмамили с едно огледало (алегория на Персоната) – и докато той се оглеждал, го разкъсали и изяли. Това бил първичният грях, заради който Зевс ги поразил с мълнията си. Атина спасила сърцето на Дионис и го върнала на Зевс, който го погълнал, а от Семела създал един нов Дионис, вече с прозвището Лизей - „освобождаващ от грижи“, „даващ забрава“.
От пепелта на титаните се родили хората, които наследили две същности: божествената частица от първия Дионис и нечестивата част от греховното титанично начало.
Етическа философия и влияние
Душата, според орфическия мит, е божествена и безсмъртна, но е заключена в тъмницата на тялото. За да стане свещена, тя трябва да се усъвършенства, като странства дълго и мъчително – след смъртта се преражда в друго живо същество, в това число и животно. Пред човека стои целта да разпали в себе си искрата на на бога у себе си, за да надвие титаничното начало и да си възвърне дионосиевото начало. За освобождението били нужни хармонично земно битие – просветление, строг аскетизъм, забрана да се убиват животни и да се яде месото им. В драмата на Еврипид „Иполит“ атинският цар Тезей укорява сина си, че като привърженик на Орфей живеел като вегетарианец. Последователите на тракойиската доктрина очаквали, че след пречистването на тялото и на духа, ще се слеят с божеството за своя вечна радост и блаженство. Изпълнявали под ръководството на жреците орфеотелести – определени обреди и ритуали в затворени за въшно око общества. Тяхната тайна се спазвала толкова строго, че никога не била издадена на непосветените. Орфиците нямали специални места за светилища и техните мистерии се извършвали на открито – сред природата. Знае се само, че в тях се вихрели мимически игри, придружавани от хорови песни, редувани с екстатични обредни танци. Същинският бакхически момент настъпвал с разскъсването на Дионис от титаните – отначало богът бивал заменян с бик, впоследствие сцената станала символична. По-смекчен от него, орфизмът му противопоставял вътрешното вглъбение и етическите цели.
С шумната пъстрота на култовите тайнства и с надеждата за безсмъртие, която давало връщането на Орфей от подземния свят, орфизмът упражнява голяма притегателна сила върху хората, а с високата си етика и морални правила – привлякъл и аростократите. От Тракия той се влял в гръкоезичния свят и получил много последователи в Южна Италия и Рим. В катакомбите се откриват изображения на Орфей не като художествени произведения, а като култови предмети. Не е малко влиянието му върху учението на Питагор, който търси световната хармония в законите на математиката и музиката. Неоплатониците изучавали усърдно текстовете на орфизма, които стават и техни свещени писания.
Орфизмът дълго обогатявал античната философия, създава и богата поезия, но за съжаление, съвременния свтя притежава една оскъдна част от нея. В пустинните пясъци на Египет и се се откриват папируси, които свидетелстват за разпространението на тракийската доктрина отвъд делтата на Нил. Запазена е поемата в 1376 стиха „Орфическа аргонавтика“ за участието на Орфей в похода на аргонавтите до богатата Колхида на североизтичния бряг на Черно море и обратно. Разказът води от първо лице самият Орфей – една особеност на този епос. Друго произведение, на което се приписва авторството на Орфей, е „Орфическа Литика в“ в 774 хекзаметъра, негова тема е чудотворната сила, която излъчвали благородните камъни и магнитът. Но най-добре ни запознава с орфизма сборникът от 88 стилизирани „Орфееви химни пред Музей“. Макар, че според повечето изследователи песните произхождат от по-късно време, химните, химните се влагат в устата на тракийският китарод, който често изрича пред музата Калиопа обръщението „майко“. Това са песните, които последователите на Орфей изпълнявали под звездното небе на Родопите за прослава на природните сили. Те разкриват същината на едно облагородяващо изкуство, родено в планинските недра на Тракия и завладяват хората далеч извън пределите на Тракия. Още в уводния химн мнимият или истиснкият Орфей завежда своя легендарен приятел и ученик Музей в орфическия пентеон. В него влизат 80 божества – не само главните богове на античността, включително и тракийските небесни , но и божествени алегории и препратки: Ефирът, Небето, Слънцето, Луната, Звездите, Облаците, Нощта и др. Към божествените имена са нанизани хвалебствени култови епитети, след тях се изреждат собствените качества и достойнства на божествените персонажи; всяка песен завършва с настоятелен зов за благосклонност на молителя при етичното му битие в един свят, изпълнен с опасности. Някъде сакралната тенденция се губи сред чисто поетичните съзерцания на природата. Песните са лирическа изява, които пробуждат усещането за съкровения копнеж по хармоничния живот в една хармонична земна среда.
